За истинския живот, личната преценка и изкуството да преподаваш

Добрите идеи винаги се раждат от хора, успели да осъществят това, за което мечтаят и желаят да помогнат със своя опит и на други. Поместваме интервю по темата с един от експертите в областта:

Кои са трите качества, които училищата трябва да дават на децата, за да ги подготвят за бъдещия пазар на труда, според вас?

– Децата трябва да прекарват колкото се може повече време с интересни възрастни хора. Те трябва да имат възможността да станат добри в нещо и да знаят какво се изисква за това.

Едно от нещата, които считам за проблемни в училище, е, че учителите нямат достъп до величието. Не знаят как изглежда то, какъв е вкусът му. Имам един приятел, който строи къщи на дървета в телевизионно предаване и печели милиони долари от това. Той има висше образование по икономика, не съм убеден, че то го е подготвило за това как се строят къщи на дървета. Но някъде по пътя си той имаше преживяване, което му даде усещането за способността да учи, да решава проблеми, да мечтае и да създава възможности за себе си.

Ние подготвяме децата да решават проблеми, които ги няма в учебника. Понякога учителите казват неща от типа, че се страхуват от това, че не знаят всичко. Винаги съм изумен откъде изобщо им е дошла абсурдната идея, че някога са знаели всичко. Мисля, че по-здравословният подход е да кажат на децата: „Нека да видим какво можем да открием заедно. Или познавам някого, на когото можем да се обадим. Или защо да не потърсим в интернет?“

Но учителите се притесняват, ако не се придържат към учебната програма. Цялата система се върти около нея.

– Има много страх. Не съм сигурен за България, но на повечето места по света в средата на 80-те години преподаването беше депрофесионализирано и всичко, което остана, беше изпълнението на учебната програма и „животински“ контрол.

Когато аз станах учител в началното училище, трябваше да се науча да свиря малко на пиано, да преподавам наука, математика и история, да водя разходки сред природата, обучения по физическо. Около 1985 г. се реши, че изкуството на преподаването е нищо и всичко, което остана, е механика. Когато отнемеш личната преценка и авторитета на учителите да взимат решения, те започват да се замислят по-малко. Тогава резултатите се влошават, отнема им се още повече от ролята на посредници и цялата спирала повлича крак.

Много от работата ми се състои в това да помагам на учителите да разберат какво е да са по-добри в това, което правят, и да попълнят дупките в образованието си като учители. Това им помага да разберат причините, поради които са избрали да прекарат живота си, преподавайки. А именно, за да са от полза на децата.

Работите с учители, които използват иновативни методи в класната стая. От какво имат нужда учителите, за да се почувстват уверени да опитват нови неща?

– Лидерство. Малко смелост. Аз често казвам на учителите: „Какво ще стане, ако направите това? Някой ще направи физиономия? Какъв е действителният риск?“ Стремя се да им покажа, че когато правят неща, които са по-творчески, които се въртят около детето, които са повече „истинският живот“, ако използвам термина на Марк (Марк Пренски – бел. ред.), родителите прегръщат идеята. Моят опит е, че ако създадеш алтернатива, хората ще се затичат към нея. Трябва да създадем ситуация, в която могат да възникват алтернативи. Училищата не инвестират изобщо в R&D (проучване и развитие – бел. ред.). Boing инвестират милиони долари на година в самолети, които никога не летят. Трябва да опиташ неща, да видиш как работят. Ако са успешни – увеличаваш мащаба, ако не – спираш да ги правиш.

Как да направим училищата по-малко контролиращи институции? Аз израснах в училище, в което компютрите стояха в заключена стая и децата не можеха да ги пипат дори по време на час, докато не им кажат.

– Мисля, че първото, което трябва да направим, е да намерим начини да намалим антагонизма между деца и възрастни. Аз никога не се притеснявам как да управлявам учениците в класната стая. Защото никога не влизам в класна стая с мисълта, че трябва да я управлявам. Просто се появявам, казвам: „Здрасти, аз съм Гари. Имаме работа да вършим. Хайде да започваме.“

Миналата седмица бях в Германия, в стая със 70 седмокласници, които след час упражнение по математика накрая ръкопляскаха и ми казваха: „Най-яката математика някога.“ Но аз влизам в час с отворено съзнание и отворено сърце и не очаквам, че децата са животни, които само се опитват да ми спретнат нещо подло, което ще подрони авторитета ми.

В България обаче много се държи на дисциплината. Дори училищата непрекъснато биват критикувани по медиите, че не поддържат дисциплината „като едно време“, в социалистическото общество.

– Имате история с авторитаризма и сервилността. Но аз познавам няколко от най-добрите ви математици и те всичките са луди в добрия смисъл. Трябва да създавате възможности и модели, в които децата да правят нещо различно.

Естествено, че децата ще се държат като животни, ако им се казва, че трябва да седят и мълчат в продължение на 12 години.

Работил съм в детски затвор в продължение на три години и нямах нито едно дете, което да бъде изгонено от час поради липса на дисциплина. Нито веднъж. Там имаше деца, които не бяха стъпвали в училище, откакто са били на 10 или на 11 години. Казвано им е, че са глупави, че са провалени, но някои от тях влязоха в университети и бяха успешни. Защото създадохме място, в което сложихме интересите на децата, уменията им, това, което обичат да правят, преди някакъв тираничен списък с неща. Давахме им да работят по проекти през целия ден и ги подкрепяхме в това. И децата искаха да бъдат там.

Наблюдавам колко време се губи в училище, за да накарат децата да спазват неща, които нямат никакво значение. Защо не можеш да им кажеш „отивайте във физкултурния салон“? Защо трябва да ги подреждаш в редица и да ги караш да маршируват дотам? И след това да им шушкаш да мълчат. Да крещиш на тези, които не го правят. И след това да ги наказваш. Това е лудост. Моята тайна се състои в две неща: първо, аз наистина харесвам шантавите деца, и второ – има супермного неща, важни за учителите, които за мен нямат никакво значение – дисциплина, учебна програма, оценки, домашно, училищния звънец. Мога да продължа

Как да измерваме успеха в училище, а и после в живота?

По това какво могат да правят децата – с ума си, с ръцете си. По това дали са щастливи, дали могат да се грижат за себе си. Дали намират смисъл, радост и цел в това, което правят.

Кой ви е любимият пример за учене чрез правене, който сте наблюдавали в класна стая?

– Много са, но ще разкажа един от Германия. Там влязох при група петокласници и им казах: „Добре дошли, най-добри математици на света. Днес ще си играем с един проблем, а компютърът ще е нашият асистент в лабораторията. Няма нужда да му плащаме или да го храним, само ще му даваме хипотези, а той ще ни събира данни и ние ще се опитаме да намерим смисъл във всичко това. Когато мислите, че сте открили нещо, споделете го и ние останалите ще се опитаме го да опровергаем.“

Децата бяха страшно активни през цялото време – формираха хипотези, доказваха ги и ги опровергаваха. А в края на часа им казах: „Между другото този проблем не е разрешен все още.“ Идеята, че има мъже и жени, които стават всяка сутрин, къпят се, закусват и след това отиват в офис, където играят проблема по този начин, може би през цялата си кариера, е нещо, което беше толкова извънземно за децата. Страшно им хареса тази идея.

Често ми се случва учителите да искат да ми посочат малкото индийско момиче в класа, което е наистина добро по математика, и да ми кажат: „Виж колко е умна.“ И аз им отвръщам: „Да, но пропускате дебелото дете с шоколад по лицето, чийто очи ще експлодират. То може да не схваща напълно, но никога не е виждало нещо толкова яко в живота си.“ Не разбирам защо учителите не разпознават колко по-впечатляващо е това от това да бъдеш добър в училище.

Моята голяма страст е джазът и съм щастлив, че мои приятели са някои от най-добрите джаз музиканти по света. Едно от нещата, които съм научил от тях за ученето, е, че могат да прекарат година от живота си върху нещо, което ги дразни. И това не им е поставено от някой друг. То е нещо, което кара самите тях да стават рано сутрин и да работят върху него.

Каква е ролята на родителя в процеса на учене чрез правене?

– Да създава възможности из вкъщи. Да излиза на разходки с лупи, когато децата са малки. Да идва в класната стая и да участва. Родители, които в миналото не са имали роля в училище, защото са били бедни или не са имали добро образование, също притежават знания и умения, които са безценни. И също могат да допринасят. Това, което те знаят е също толкова важно и ценно като това, което се цени като училищен успех.

Аз имах много лоши оценки в училище. Имах средно тройки и четворки по математика и наука, а сега имам докторантура по образование по математика и наука. Аз исках да бъда джаз музикант, ходих в музикално училище, но след това моята очевидна липса на талант ме застигна и си промених мнението. Което също е окей. Мисля, че светът е малко по-прощаваш и гъвкав, отколкото си мислим. И че това да се научиш да бъдеш добър в нещо има склонност да продължава и в други сфери.

 

Гари Стейджър е американски образователен експерт, консултант, учител, един от авторите на книгата „Създаване за учене“, определена като „библията“ на Движението на създателите (The Maker Movement) в училищата.

Източник


Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

72 − = 66