Гимназиалните години се превърнаха в сурово изпитание за моя дух. Биологичната паралелка с английски език в Математическата гимназия, в която бях приета, бързо спечели славата на една от най-трудните във випуска. По това време майка ми преподаваше в Техникума по електротехника и на една от родителските срещи нейна колежка от гимназията недвусмислено потвърди това общо впечатление. Средата беше агресивна, на средно интелектуално ниво.
Сред съучениците ми имаше момче, което измисляше обидни прякори на всеки, различаващ се с нещо от останалите. Разбира се, аз не бях подмината. Атаките срещу мен бяха постоянни и целенасочени – от остри подигравки за вярата, която изповядвах, до подмятания за външния ми вид.
Всичко това, макар и неоснователно и странно, беше доста тягостно, особено поради факта, че до този момент бях свикнала да получавам предимно комплименти за красотата и интелекта си – най-често от външни хора. Изведнъж се оказах в епицентъра на буря, която се опитваше да пречупи достойнството ми. Но точно в тази тийнейджърска пустиня Бащата не ме остави. Той подготви моя реванш по начин, който никой не очакваше – чрез знание и мъдрост.
В края на десети клас правихме важна класна работа по математика. Материалът беше сложен, особено за нашата паралелка с биологичен профил, в която точните науки не бяха основен приоритет. Повечето от съучениците ми получиха еднакво ниски оценки, тъй като масово бяха преписвали. В деня, в който връщаха работите, в стаята беше необичайно тихо. Помня как г-жа Костадинова, която обичайно беше в добро настроение и приятелски настроена, сега беше странно мрачна и сериозна. Тя извика името ми и тръгна между чиновете. Преди още да осъзная какво се случва, тя ме погледна, усмихна се и каза пред погледите на всички:
– Поздравления за успеха! Това е единствената шестица!
Усетих как целият клас беше притихнал в гробна тишина. Чух как само едно момиче каза:
– Е, браво!
Учителката се усмихна и ми подаде проверените листи. В този миг Божията вярност превърна безмълвието в стаята в тихо признание.
„Ето, Бог ми е спасение; ще уповавам и няма да се боя; защото Господ Ехова е моя сила и песен, и Той стана мое спасение.“ – Исая 12:2
Бог обърна ситуацията. Светлината на този успех моментално разсея враждебността. От същия ден подигравките на въпросното момче секнаха веднъж завинаги. Нещо повече – малко след това той започна да се приближава и да разговаря с мен напълно дружелюбно. Господ не просто ме защити, Той направи така, че самата среда да признае Неговия авторитет, и превърна присмеха в уважение.
В единадесети клас, когато започнахме да изучаваме философия, Бог ме вдъхнови по особен, специфичен начин. Трябваше да напишем съчинение вкъщи като домашна работа и аз реших да включа в него и библейския стих от Посланието към римляните:
„Защото това, което е невидимо у Него – Неговата вечна сила и Божественост, се вижда ясно, разбираемо чрез творенията още от сътворението на света; така че хората остават без извинение.“ – Римляни 1:20
Учителката, която като цяло подхождаше критично към писмените работи в класа, този път призна, че е доволна от написаното, и аз отново получих единствената шестица. Тогава майка ми прочете моето домашно и ми каза, че умея да пиша много добре – това беше една от малкото похвали, които бях получила от нея.
В този процес Господ смекчи и истински смири сърцето ми, изчиствайки го от гордостта на суетата, която бях започнала да развивам в детството си. Тази вътрешна промяна и новото ми, благородно отношение не останаха незабелязани у дома. Веднъж, в една напрегната и рязка ситуация, аз проявих неочаквано разбиране и загриженост, при което майка ми просто ме погледна и каза:
– Колко си добра!
Нова песен за Ел Шадай
Успоредно с тази изцяло Божествена победа в училище, Бог започна да разгръща и да развива в мен нов талант, който се беше появил още в началото на гимназиалните ми години – китарата и пеенето. Музиката бързо се превърна в езика, чрез който духът ми общуваше с Него най-чисто и дълбоко. Вече бях се присъединила към групата за хваление в църквата, която по онова време посещавахме предимно аз и моят баща. Да стоиш пред хората и да водиш цялото събрание към Божия трон чрез песен, беше едновременно огромна отговорност и неизразима благодат.
„Сложи още в устата ми нова песен, хваление към нашия Бог; много хора ще видят и ще се убоят, и ще уповават на Господа.“ – Псалм 40:3
Светлина в скептичната среда
Тогава се случи нещо, което отново ми доказа колко съвършени и непредвидими са Божиите пътища. На няколко пъти мои съученици от класа – от същата онази трудна, враждебна и скептична среда – решиха да дойдат на неделните ни богослужения. Те стояха в залата, слушаха хвалението и Словото, а в очите им се четеше онова специфично, тихо изумление, което се появява само когато човек се сблъска с живата реалност на Святия Дух.
Живата връзка с Бога всъщност е единственото важно нещо по пътя ни в този свят. Във физическия свят действат различни закони и това, че някой е успял да ги изучи и е на „ти“ с точните науки, например, изобщо не го прави запознат с духовните. В невидимата сфера единствено силата на Божия Дух може да промени ситуациите и обстоятелствата около нас, да новороди духа на човека и да му осигури спасение – нещо, което нито човешките знания, нито земната власт са способни да направят. Затова и Библията ясно упътва: „Не чрез сила, нито чрез мощ, но чрез Духа Ми“ (Захария 4:6).
Точно в тази наситена с Божие присъствие атмосфера, някогашните скептици се докосваха до същата онази Светлина, която ме беше спасила и съхранила в училищната пустиня.
С тези Небесни победи по пътя преминах университета, където срещнах моя бъдещ съпруг. След завършването ни се състоя нашата сватба, а много скоро след това Бог отвори врата и за нашето преместване в Бургас.
Тепърва предстоеше да разберем от опит, че Божиите пътища винаги са по-добри от нашите. Живеейки в град Русе, заобиколени от нелекото родово наследство, ние често бяхме свидетели на напрегнати и недоброжелателни отношения.
Земният авторитет говореше против Божия суверенитет, но вместо да ни пречупи, тази съпротива само засили нуждата ни от радикален изход.
Месеци преди тази развръзка обаче се случи нещо още по-красиво, роди се нашата прекрасна дъщеричка Лили. Тя беше лъчезарно и будно дете — истински Божий дар в живота ни. Когато навърши пет месеца, събрахме всичко, с което Бог ни беше дарил, и благополучно се преместихме в Бургас, с дълбокото намерение да останем задълго в този красив и приветлив град.
Спомням си как години по-рано, докато все още бях студентка, се беше отворила възможност да посетя младежка християнска конференция там. Докато се разхождахме из целия град — изложбата „Флора Бургас“, красивия център и Морската градина, Бургас ми се стори като най-прекрасния град на света. Още тогава Бог някак тихо беше вложил в сърцето ми този копнеж, тази жива мечта. И Той не се забави с нейното съвършено изпълнение.
„И Господ каза на Аврам: Излез от земята си, от рода си и от бащиния си дом и иди в земята, която ще ти покажа.“ – Битие 12:1
◀ Назад към началото | Назад към Глава 2 | Напред към Глава 4: Радиоточка или жив завет ▶
Последни коментари